На 29 ноември 2022 г. в Ректората на Пловдивския университет се проведе дългоочакваният първи академичен форум ,,Право и закон“ за студентите от Юридическия факултет. Събитието беше една от поредицата прояви, посветени на 30 г. от създаването му.
В предвидените две форми на участие (есе и публична реч) се изявиха общо над 50 кандидати, предимно от студентите от първи курс. Есетата и речите бяха оценявани от петчленно жури от преподаватели от ЮФ и практикуващи юристи в отделните сфери на правото. Повече информация за форума може да се открие на https://law.uni-plovdiv.bg//bg/2022/12/02/академичен-форум-право-и-закон/, както и във вестник ,,Пловдивски университет“, брой 10 (декември 2022-януари 2023 г.), с. 6 (https://uni-plovdiv.bg/pages/index/2481/).
Първо място бе дадено на есето на Александра Костадинова на тема Права, справедливост, право, второ – на Таня Трендафилова с есе, посветено на Десетте Божи заповеди (Декалогът- стълб към правдата). Третото място беше поделено между Ралина Димитрова (Право и закон: Правото като гарант за морално общество) и Елефтерия Пилали (Правото през филтъра на личната справедливост). Есето на Ралина Димитрова, отличено с трета награда на академичния форум „Право и закон“, е публикувано във вестник ,,Пловдивски университет“, брой 10 (декември 2022-януари 2023 г.), с. 9, 10 (https://uni-plovdiv.bg/pages/index/2481/ ).
Във форума за публична реч бяха отличени Мартина Топузова с речта си за волята на закона, която зае третото място, на второ – Байрие Осман Ходжа с речта Справедлив ли е законът?. Първото място бе отредено на студентката Мирослава Боева с речта на тема Пазителят на правото.
Тук, след редакция от доц. д-р А. Шопов, член на журито на форума, се публикуват останалите наградени есета и публични речи, за което е получено съгласие от техните автори. Публикуването им е в изпълнение на проект ЧФ 22 ЮФ 1, финансиран по договор с ФНИ на Пловдивския университет.
Есета
ПРАВА, СПРАВЕДЛИВОСТ, ПРАВО
Александра Костадинова
студентка по право, първи курс
Раждаме се голи, с празни ръце, с вик и жадни за въздух, за живот. Сякаш всеки следващ роден е като поредният човешки клонинг, но това не е така, защото още след известяващият началото на живота ни вик, ние вече се различаваме не само генетично, но и по това как развиваме своите човешки индивидуални качества, какви са нашите духовни и материални потребности, какво и колко ни удовлетворява и ни прави щастливи. Това всъщност е израз на личната ценностна система и разбиране за добро, зло и справедливост.
Човек живее собствения си живот, но той е и част от живота на другите хора, с които е свързан неизбежно. Това вече предопределя съревнование за доминация с цел постигане на личното щастие преди и въпреки останалите. Така се стига до хаос в отношенията между хората в обществото и се поставя необходимост от система от морални норми, от регламент на отношенията, или иначе казано – от право и закони. Моралът сочи кое е правилно и кое – неправилно, а справедливостта е стожер, недопускащ субективността да подменя истина с неистина, защото тя, истината, е една за всички. В българския език думите истина, правда, прав, почтен, справедлив, право, добро, праведен са в едно синонимно гнездо. За нас, българите, справедливостта е една защитена истина и почтеност.
От древността всяко общество, опирайки се на морала на своето време, изгражда правна система, която да определи правата, задълженията, наказанията и поощренията за поведението и отношенията на хората, като се стреми да правораздава справедливо. Всеки човек има свое субективно разбиране за това кое е справедливо. С усмивка си спомням романа „Робинзон Крузо“ на Даниел Дефо и неговият герой Петкан, който смята за правилно да изяде кравата на съседа, но за ужасна несправедливост това съседът да изяде неговата крава.
Защо ние, хората, сме устроени така, че винаги търсим правата си, борим се и търсим защита за тях, но често забравяме задълженията към другите хора в обществото и не зачитаме правата им?
Какво са човешките права? На 10 декември 1948 г. в Париж е приета „Всеобща декларация за правата на човека“ от Общото събрание на ООН. В член първи е записано: „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и следва да се отнасят помежду си в дух на братство“.
Това са изконни човешки естествени права по рождение, които са неотменими, но има и права, които са определени законово във всяка държава за нейните граждани. Хората в различните държави имат различен обем права и различна защита. В света има стремеж към все по-пълна защита на човешките права. В Европейския съюз обща правосъдна система се стреми да защитава правата на всички граждани на страните членки, уеднаквявайки законодателните им системи.
Правосъдието трябва да отстранява несправедливостта, възникнала при отнети или нарушени права, като ги възстановява чрез прилагане на закони или ги отнема и ограничава при конкретни ситуации за определен период.
За съжаление, винаги има субективна оценка за това доколко справедливо е отсъдено. Винаги някой смята, че е ощетен – било защото е наказан по-строго от нужното или не е получил нужното възмездие. Но в справедливото правосъдие няма място за субективизъм и привилегии, а доказване на обективната истина.
Справедлив закон, справедливо наказание, справедливо оневиняване – това е хармония, към която се стремим, наречена хармония на везните. При нея всяко наказание трябва да е адекватно на провинението, а правосъдието – еднакво прилагано винаги и към всеки. Правата на човека се защитават от правото, а хората все имат желание да надхитрят системата му. Къде тогава остава моралът, който ни сочи правилното и неправилното?
Чудя се, питам се дали незачитането на закона, или неприлагането му винаги и към всеки в еднаква строгост е причина да ставаме свидетели на агресия, арогантност и незачитане на човешките права?
Тъжно е! Срамно е! Обезверяващо е, че у нас има анекдот, който налага разбирането, че е ясно за кого има строгост законът: за КОН, а не за ЛЪВ. За съжаление, в обществото ни се усеща остър дефицит и потребност от реабилитация на справедливостта. В народното ни творчество, в приказките и песните справедливостта е главен герой, който винаги надвива злото, а съдията винаги отсъжда справедливо. И Пенчо Славейков в стихотворението си „Луд гидия“ пише: „Криво седи, право съди стар кадия“.
Защо има дела на българи, отнесени и спечелени в Страсбург? Нима има случаи, в които „кадията“ право седи, а криво съди?
Време е, ние, българите, да станем отговорни към себе си и към цялото гражданско общество, да сме добри, да изпитваме емпатия, да обичаме хората, да сме способни на алтруизъм, да зачитаме един друг правата си, да станем добродетелстващи, защото както Платон и Аристотел казват – справедливостта е кардинална човешка добродетел.
Едва тогава ще постигнем човешко щастие и спокойствие, че е право правото, защитаващо всекиму правото, и везната винаги ще е в покой!
Декалогът – стълб към правдата
Таня Трендафилова
студентка по право от първи курс
„Бог вписа върху скрижалите на Закона това, което хората не четяха в сърцата си“ – Свети Августин
Всемогъщият Бог се разкри пред Мойсей на планината Синай, като благослови човешкия род с Десетте Божи заповеди, познати още под наименованието „Декалог“ (от гръцки език: δεκα– десет и λoγoς– дума). В двадесета глава на Книга ,,Изход“ е описана същността на заповедите, които освен че са религиозни норми, имат също и универсален характер. Познати на всички цивилизовани народи, те съдържат правила за поведение, които са приложими в много законодателства по света. Тяхното естество разяснява основните задължения, присъщи на човешката личност.
Аврелий Августин дефинира човека като „разумна душа, имаща тяло”. Въпреки зависимостта си от духа, човешкото тяло си остава материя, част от материалния свят, и за него се отнасят всички природни, респ. материални закони. Римляните определят законите като актове, установени от народното събрание. Дали обаче законите заемат само такава роля в обществото? Съществуват и духовни закони, които се уповават на съвкупност от ценности, проповядващи морални и нравствени разбирания. Носител на тези качества е и Декалогът – дело на Божията премъдрост, което предначертава пътищата на човека, водещи към доброто и справедливото. Но ако човек не се подчинява на тези заповеди поради липса на морал и апатия към справедливостта, то тогава какви ще бъдат последствията за заобикалящия го свят? А ако няма такива, то какъв би бил смисълът на духовните закони?
Човешкият закон е норма, правило, което поддържа или учредява ред чрез наложителния си характер. То се осъществява по силата на изборност и чрез строго определена форма, като състои в себе си елемент на воля, налагаща изпълнение. Законите на обществото съдържат в себе си стремеж към хуманност, справедливост и морал, но невинаги успяват да отговорят на тези изисквания. Това се дължи на факта, че законите носят белезите на своя създател. Следователно, тъй като хората сме несъвършени, трудно бихме могли да постигнем утопичен ефект в правосъдието ни, колкото и да се стремим към него. Но въпреки тежестта на поставената ни задача – да достигнем висотите на доброто и справедливото дори само благодарение на минимален опит, ние се доближаваме до целта.
Духовните закони също се стремят към постигането на правда и ред. Старозаветното еврейско понятие ,,закон“ е тора, което означава поучение, инструкция. Заповедите са разпореждания, основани на закона, следователно и те са вид поучение, отправено към всички земни жители. Прилагането им не се осигурява чрез определен държавен орган, няма нито законодателна, изпълнителна или съдебна власт, не си служи и с принуда при неизпълнение. Според нормите на духовния закон там, където има принуда, няма свобода. Затова хората сме надарени със свободната воля сами да решим дали ще спазваме заповедите, или ще се отнесем с пренебрежение към тях. Законът в различните му видове ни насочва към правилното, но нашата ръка сама подписва крайната си присъда.
Моралните закони имат за цел да постигнат справедливост. От какво произлиза обаче справедливостта? Един от най-значимите класически юристи Улпиан в Книга втора на Институциите дава следното определение: „Справедливостта е вечната и непоколебима воля да се отдава всекиму своето“. Именно към реализирането на тази догма се стреми човечеството. За да се осъществи тя, трябва да се спазват законите – както духовните, така и човешките. Всички ние на пръв поглед сме готови да посрещнем с отворени обятия тази идея, обаче невинаги осъществяваме нещо повече от това да я приютим в своите разбирания. Ако разчитаме на смисъла на Десетте Божи заповеди, те са изтъкани на базата на едно правдиво отношение спрямо Бога и спрямо ближния. Чрез изпълнението поне отчасти на тези морални наставления, сме способни да положим основите на храма на справедливостта.
Човешката ни природа е такава, че самата липса или недостиг на правда ние олицетворяваме като едно болезнено състояние. Това е така, защото вътре в нас е изписано законодателство с обем, съпоставим спрямо мирогледа и ценностната ни система. За да задоволим обаче неутолимата си жажда за справедливост, трябва първо да намерим правилния съд, в който да излеем блаженото питие на правдата. Тъй като по своето естество хората не сме съвършени и в даден момент от живота си обединяваме в едно разграничението между правилното и неправилното, се нуждаем от напътствия. Наставник може да ни бъде Декалогът, той ни е даден, за да ни ръководи и предпазва, така както всеки един правилник, създаден от човека.
Духовният закон получава своето изпълнение само и единствено по волята на човека. При неизпълнение на човешките закони се проявява престъплението. Тъй като само при последното има действителна последица, а при Божиите заповеди отсъства, повечето хора не се стремят към спазването им. Но ако единственият ни мотив да спазваме законите е евентуалното наказание, то тогава следва да се запитаме в какъв свят живеем. В свят, изпълнен със страх от закона и неговата безмилостна ръка, или в свят, стремящ се именно чрез закона да въведе ред в безпорядъка? Неблагоприятните последствия от този избор на човека са както спрямо него, така и спрямо заобикалящите го хора. Божиите заповеди целят да избегнат именно този негативен резултат – накърняването на достойнството и честта на несправедливо наказания човек.
Десетте Божи заповеди са дар, поднесен на човечеството, за да постигне справедливост в неправедния свят. Насочени към съхраняването на основните ценности в нашия живот, чрез тях можем да се покатерим по стълба към правдата. Хората сме благословени с наставления как да постъпим правилно и ако искаме да живеем в свят, увенчан с ореола на правото, следва да спазваме човешките и духовните закони.
Публични речи
Волята на закона
Мартина Топузова
студентка първи курс право
Воля и закон са две различни думи, което ги обединява много. От етимологична гледна точка, волята е желанието на човек да постигне своите цели, а законът е нормативен акт. Свързани заедно, се получава, че законът е израз на общата воля. Но чия е волята?
Едно от основните достижения на Просвещението – френската Декларация за правата на човека и гражданина твърди, че законът се превръща във волята на народа, суверена. Да, в България малко сме се отклонили и в момента волята на закона е волята на законодателя, който е управляващото мнозинство, но все пак също е воля. Достатъчно силна ли е тази воля, законът сам по себе си да ни реши проблемите? Проблеми, за които постоянно слушаме по новините – жертви по пътищата, водачи, употребяващи алкохол или наркотични и упойващи вещества, или предизвикващи пътнотранспортни произшествия.
Но как да решим проблема с беззаконието, като създадем още воля на закона или когато ние самите формираме воля към закона за неговото прилагане? Волята към закона се уповава на волята на самия закон. Но има ли воля законът в България?
Например към момента, когато някой откаже да бъде тестван за наркотични и упойващи вещества, се наказва с административно наказание, но не следва ли то да бъде инкриминирано?
Защо чужди граждани идват да подпомагат прекарването на мигранти през България, заради ниската наказателна отговорност ли е ?
А защо, когато отидем в чужбина, спазваме всички правила по пътищата? Тогава заради високите глоби ли, или заради високата наказателна отговорност пред закона, или пък затова, че веднага се разбира за деянието ни?
За жалост, в България има едно неписано правило – българинът го боли, когато му бръкнеш в джоба. Затова смятам, че трябва да бъдат увеличени глобите и повечето деяния да се инкриминират, законите трябва да се развиват, трябва да имаме воля да ги променяме и най-вече трябва да имаме волята да ги прилагаме.
Достатъчна е статистиката в полза на това, че преди време повторността, когато се управлява моторно превозно средство от неправоспособни водачи се е наказвала с административно наказание, сега, когато е инкриминирана, тенденцията да се управляват моторни превозни средства от неправоспособни водачи намалява.
Да, съгласна съм дори и всичките глоби да се увеличат и да направим цял списък с инкриминирани деяния. Дори и да имаме идеалния наказателен кодекс, какви са ползите, ако не ги прилагаме на практика? Ние самите трябва да постигнем волята към закона, законът е само нашата основа, но законът без нашата воля е нищо. Законите трябва да бъдат едновременно и упование на народа, и да пораждат страх в него. Волята на гражданското ни самосъзнание трябва да бъде повече изострена. Трябва да променим чувството за ненаказуемост, което идва от силния спад в доверие към институциите, трябва да създаваме, променяме и най-вече – да прилагаме законите в нашата държава, за да може обществото ни да върви напред и да се развива. Както гласи една латинска сентенция Dura lex, sed lex – строг закон, но закон.
Пазителят на правото
Мирослава Боева
студентка първи курс право
Наскоро попаднах на един от Чудомировите разкази, наречен „Соломонов съд“. Историята започва с това как синът на брашнаря Плашоков е заведен при кмета, защото тайно е извършвал гроздобер в чужда нива. По заповед на последния полският пъдар повиква бащата на момчето в общината. Когато Плашоков идва, кметът му описва извършената пакост от неговия син, без да конкретизира кой я е сторил, и иска съвет за това колко голяма да бъде глобата. Брашнарят се замисля и казва да бъде 200 лева, дори се колебае дали да не бъде и 300. Накрая на разказа Плашоков бива неприятно изненадан от кмета, когато последният му заповядва да започва да брои определената сума пари и му разкрива кой е виновникът.
Фактът, че няма как да сме сигурни дали брашнарят щеше да каже същата сума пари, ако знаеше какво го чака, ме накара да се замисля за заложения ни стремеж да се опитваме да избегнем наказанието. Вероятно в много от нас витае следният парадокс – искаме да живеем в правова държава, но от друга страна, искаме да бъдат правени компромиси, когато стане въпрос за нас. Тук изниква въпросът как да изтрием този парадокс от нашето съзнание? Отговорът е, като обрисуваме картината на правото с краските на морала.
За да поддържаме пропорцията на справедливостта, можем да постъпваме, както Кант ни съветва: „Постъпвай така, че максимата на твоето поведение да може да служи за основата на един всеобщ закон“. Следователно, всеки един от нас трябва да не търси бягство от наказанието освен ако не иска и всеки друг да прави така. Поведението е нещо заразно и ако искаме да се излекуваме от „беззаконието“, ние трябва да се обградим с хора, за които угризението на съвестта, че не биват санкционирани за неправомерно деяние, е най-тежкото и мъчително възможно наказание. Щом това стане и нашият модел на мислене, ние ще сме една стъпка по-далеч от примитивната ни природа на алчни зверове и една стъпка по-близо до това да сме граждани на правова държава, в която наказанията да бъдат прилагани за всеки, който ги заслужава.
Нека се върнем към историята за брашнаря Плашоков. Той успява неутрално да погледне нарушението, което неговият син прави, и да определи глоба, според него справедлива. Именно този Юстициев поглед над собствените ни деяния ще ни изцери от желанието да избягваме санкциите. Но за да се научим да го прилагаме, първо трябва да спрем да пазим себе си от наказанието и да започнем да пазим правото от неговия най-голям враг – човешкия егоизъм.
