Гл. ас. д-р Благой Делиев

Годишнина от събития

260-ГОДИШНИНА ОТ НАПИСВАНЕТО НА ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА. Преоткриването на националната идентичност е задължителната съставка, за да бъде постигнато националното и държавно единство, необходимо условие за да съществува държавата. Животът и делото на Паисий Хилендарски всъщност доказват, че това преоткриване е постижимо с много търпение, непоклатим дух и сърце. Историците определят История Славянобългарска като осъзната национална програма. Нейната достъпност е както в езика ѝ, така и в разпространението сред основния адресат -българите. Историята дава разум не само на всеки човек, за да управлява себе си или своя дом, но и на големите владетели за добро властуване: как могат да държат дадените им от бога поданици в страх божи, в послушание, тишина, правда и благочестие, как да укротяват и изкореняват бунтовниците, как да се опълчват против външните врагове във войните, как да ги победят и сключат мир. Призванието Паисий Хилендарски да бъде патрон на една институция тежи много, защото неговият труд и житейска мисия подсказват, че за промяната макар да стъпва в миналото, е от значение начинът как ще погледнем в него. А това зависи винаги от направеното от нас тук и сега.

160 ГОДИНИ ОТ РЕАЛИЗИРАНЕТО НА ПЪРВА БЪЛГАРСКА ЛЕГИЯ И УЧРЕДЯВАНЕТО НА ПРИВРЕМЕННОТО БЪЛГАРСКО НАЧАЛСТВО В БЕЛГРАД. Статутът на т.нар. Привременното българско началство в Белград е написан и обявен през юни 1862 г. от Георги Сава Раковски. На практика с този документ Началството се конституционализира в идеен план -като представителен орган, застъпващ интересите на българското освободително движение, и във функционален план- като организационен щаб на революционна акция в контекста на очертаващата се сръбско-турска война. Статутът както и рационалните действия на Раковски в условията на този конфликт вече го характеризират не просто като идеолог на революционното движение, а като де факто представител на България пред другите държави. В Позив към българите за въстание, написан същата година, той предупреждава „Нашите единородни и единоверни братя и съседи, храбри черногорци и сърби, сички на оръжие храборно и победоносно бият, секат и требят общия неприятел стар кръвник турчин! Може ли да бъде и за нас по-добро друго благовремие от това? Нека никой не мисли, че свобода се добива без кръв и без скъпоценна жертва! Нека никой не чака от другиго да го освободи.
Първа българска легия инкасира неуспех съобразно задачите, които си е поставяла. Като се имат предвид събитията в Белград през 1862 г., очевидно разпускането на Легията е било и неизбежно. Става ясно, че ключът към българската национална свобода е у българите, а помощта за намирането му у съседите е твърде съмнителна. Въпреки това, политическият замах на Раковски вече е демонстриран на практика и с това националното освободително движение навлиза в нов етап.

130 ГОДИНИ ЮРИДИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ НА СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ. През 1892 г. се създава и Юридическия факултет при създаденото през 1888 г. с решение на Петото обикновено НС Висше училище в София. Учебната програма е одобрена на 24 август, а учебните занятия стартират на 2 ноември 1892. Така е дадено началото и на юридическото образование в България. Първи декан на факултета през 1896 г. става Марко Балабанов (1837-1921), възрожденец, политик, общественик, юрист, дипломат, публицист. Тази година се навършиха 185 години от рождението му. От самото създаване на факултета той е редовен професор по римско, византийско и канонично право и гръцки език.
110 ГОДИНИ АДМИНИСТРАТИВНО ПРАВОСЪДИЕ В БЪЛГАРИЯ. Годината е 1912. Военната мобилизация е обявена в началото на септември, а на 5 октомври с Манифест цар Фердинанд обявява и Балканската война. Настава времето, когато българското племе е повикано да напусне благодатта на мира и да прибегне към оръжието за постигане задачи, за които дълго се готви винаги. Година по-рано (на 18 ноември 1911 г.) ХV Народно събрание приема Закон за административното правосъдие, обнародван на 3 април 1912 г. с влизането в сила на който се учредява Върховния административен съд. На него са били подсъдни всички жалби срещу административните актове на публичните власти, доколкото не са били изключени със закон. Така идеята на проф. Стефан Киров за всеобхватно административно правосъдие, защитаващо правата на гражданина от публичната власт във висока степен вече е реализирана. Десетилетия по-късно проф. Петко Стайнов ще предупреди, че за ефективно административно правосъдие може да се говори само там, където има ясна уредба чрез закон за правата на администрацията. Правилата за съдопроизводството са гаранции установени в полза изобщо на държавата и правовия ред, но също така в полза и на участващите в далата; заради това по начало те трябва да бъдат предвидени в закон, за да могат да бъдат наложителни за съда, защото юрисдикциите, дори и когато се касае за административни юрисдикции, не дължат, както и съдилищата, йерархическо подчинение, а дължат подчинение само на закона. Въпреки, че нееднократно правомощията на съда са ограничавани и разширявани, той функционира до 1948 година, когато със Закона за устройството на народните съдилища той е закрит. Макар изрично заложен в Конституцията от 1991 г., той е възстановен едва на 1 декември 1996 г.

70 ГОДИНИ ОТ СЪЗДАВАНЕТО НА СЪДА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ. С влизането в сила на Договора за Европейската общност за въглища и стомана на 23 юли 1952 г. де юре е създаден Съд на Европейската общност за въглища и стомана. Концептуално Съдът се променя още с Римските договори от 1957 г., когато той получава същински правораздавателни правомощия по отношение на спазването на трите договора. Днес всяка правораздавателна юрисдикция в България може да отправя преюдициални запитвания, като така доразвива правото на ЕС, де факто балансирайки двата правопорядъка.

ЗНАКОВИТЕ 30-ГОДИШНИНИ. За България 1992 г. създава редица очаквания за промяна в обществено-политическия живот. В началото на същата година е пряко избран президентът на Република България, д-р Жельо Желев. Така тази институция, учредена с Конституцията от 1991 г. получава и де факто легитимация, за да работи с правомощията си за една демократична, правова и социална държава. Тази година отбелязахме и 30 години от присъединяване на България към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. На 5 май 1992 г. XXXVI Народното събрание ратифицира Статута на Съвета на Европа. На 7- ми май България е приета в Съвета на Европа На 29-ти и 31-ми юли Народното събрание със закон ратифицира ЕКПЧ. Стенографският протокол от заседанието на НС , проведено на 29.07.1992 г. е запечатал и думите на народния представител Владимир Абаджиев: Тази конвенция по своята същност е своеобразна европейска Magna Charta Libertatum. В съответствие с европейското културно наследство, политически традиции и идеи, в центъра на които е човешката личност като неповторима нравствена ценност, тя утвърждава основните граждански и политически права и свободи за всеки човек под юрисдикцията на страните-членки на Съвета на Европа….Затова Европейската конвенция най-добре може да бъде разбрана от нас като отклик на човека спрямо една историческа обстановка, в която границите на държавната власт се предефинират на основата на принципа на неотменяемост на човешките права. Тези лични права установяват границите, до които може да се разпорежда държавната власт. Те установяват онова пространство, онзи запазен периметър на свободен морален избор на личността, в който тя може да живее с обществените и политическите убеждения, да отстоява своето мнение и идеи, да определя сама начина си на живот.
Европейската конвенция обаче декларира човешките права не само като кредо. Тя включва и практически способи и техники за въплъщаване на ценностите в реалности..
На 7 септември ЕКПЧ влиза в сила за Република България. С обнародването на текстовете ѝ на 8 октомври 1992 г., тя става част вътрешното право на страната и придобива предимство пред вътрешното законодателство (чл. 5, ал.4 от Конституцията). На фона на тези 30 години прякото приложение на ЕКПЧ продължава да бъде особено предизвикателство и за трите власти. Нито правото на ЕС, нито нормите на международното право отнемат на националното право, предназначението му да гради и по-високи правозащитни стандарти. Динамиката на света днес обаче показва, че това е трудно следвана посока. През тези три десетилетия отчетлива е и тенденцията на непрекъснато „роене“ на механизмите на закрила на правата както в национален, така и в универсален план. Проблемът който обаче стои и пред развитите демокрации е, че от една страна, тези механизми остават все така трудно достъпни за най-нуждаещите се – уязвимите социални групи. От друга страна, резултатът от тези мерки е по-скоро формалното палиативно разширяване на защитата на правата, което в крайна сметка води до ненужно противопоставяне различните механизми.
Същата 1992 г. донася редица изпитания за българския конституционен модел и заложените нови механизми за опазването му. За да изпревари събитията през октомври същата година министър-председателят Филип Димитров внася първия по рода си вот на доверие в парламента. Събитията обаче като, че ли изпреварват правителството и то губи гласуването. На 4 декември 51 народни представители сезират Конституционния съд с искане за тълкуване на нормите от Конституцията, които уреждат съставянето на ново правителство, правомощията и срока на служебното правителство, както и за тълкуване на разпоредби от Конституцията относно статута на Народното събрание. След по-малко от 20 дни КС вече се произнася с емблематичното Решение № 20 от 23.12.1992 г. по к.д. № 30/1992. С Решения от 30 декември 1992 г. 36-то НС избира за министър председател Любен Беров и предложения от него състав на кабинет.
Преходът, който поема България към демокрация и пазарна икономика либерализира и юридическото образование. Още през 1990 г. към Бургаския свободен университет е създаден юридически факултет, който е първият в структурата на частния университет. През 1991 г. се създават нарочни факултети и във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“, Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, Нов български университет, Университета за национално и световно стопанство, Югозападния университет „Неофит Рилски“.
Рождената година на нашия Юридически факултет на Пловдивския университет е 17 юни 1992 г. Така с малко той догонва вълната на новите факултети в страната. В действителност обаче още със създаването учредителите му си поставят за цел да изградят собствен облик. Той е ясно видим в учебния план и преподавателския състав на факултета, които се явяват реална алтернатива на Юридическия факултет на СУ. Заслужава отбелязваме, че факултетът получава академична подкрепа от Института по правни науки при БАН. От своя страна, Пловдивският университет институционализира по възможно най-ефективния начин идеята за факултет по право, развивайки го до най-авторитетния в Южна България. Първи декан на факултета е Цветана Каменова, тогава доцент, от 2006 г. -професор, а от 2015 доктор на юридическите науки.

Личности

150 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА НИКОЛА МУШАНОВ (1872-1951 г.). Той е адвокат, политик от Демократическата партия, министър-председател на България в периода 12 октомври 1931 – 19 май 1934 г. Освен това е бил министър на народното просвещение, министър на вътрешните работи, министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията, министър на железниците, пощите и телеграфите, министър на външните работи и изповеданията. Болезнено актуални за днешното време изглеждат речите му, макар те да са произнесени преди около век. В речта му като министър-председател по отговора на тронното слово на 22 ноември 1932 г. пред 23-то Народно събрание, той предупреждава депутати, че отговорността им към държавата и народа са две различни неща и свободният мандат ги задължава да намерят баланс между тях. Освен това тези думи свидетелстват и за сложните времена, в които той е министър председател в три поредни кабинета, преди рухването на демокрацията. …Трябва да се определят рамките на желанията и на възможностите. Ние сме демократична държава; Парламентът е представителство на българския народ. Но всеки един народен представител е представител, а не пълномощник, и представлява интересите на цял народ. Демократията не познава наложен, императивен мандат. И аз смятам, че ако има нещо, което е ценно в представителната система на демократичното управление, то е тъкмо това. че народното представителство представлява общите интереси на целия народ.. Затова то е властно по свое разбиране, отразявайки тежненията на народа, знаейки неговите нужди, живеейки с тях, и имайки своите разбирания по всички въпроси за даден момент, да решава от името на народа. Народното представителство е законодателната власт, главен орган на държавата; изразявайки тежненията на народа, вслушвайки се в неговите нужди, то е длъжно да ги съпостави за всеки даден момент с нуждите и изискванията на държавата. Както има; задължения спрямо народа, така също народното представителство има и отговорност спрямо държавата; както има отговорност спрямо народа, така има и задължения спрямо държавата. Следователно, народното представителство има длъжността, бидейки представител на народа в едно демократично управление, да съзнава, че е държавен орган и да съобразява решенията си с изискванията на държавните. нужди….Народите, господа, винаги искат и имат право да искат. Народът, при тежки условия, понякога при много тежки условия, който търпи несгодите на живота, е наклонен винаги да негодува, защото той най-добре чувствува собственото си положение. Но, господа, множествата повечето се водят от въображенията си. У тях въображението е по-силно. Според тях, несгодата може да се лекува много лесно. Тяхното въображение им създава илюзията за много бързо и сполучливо разрешаване на въпросите, свързани със задоволяване на всички техни нужди. В множеството благоразумието, разумът често почти отсъства; там повече диктува страстта и увлеченията. А народният представител, който представлява народа и неговите тежнения, ще трябва да прецени, пак с оглед интересите на народа, онова, което е възможно, защото той може по-правилно и по-отблизо да познава нуждите, както и възможности за задоволяване на тия нужди. Като премиер Мушанов управлява в сложни времена. В спомените си проф. Венедиков отбелязва: Нещастното управление на Мушанов навеждаше неволно хората на мисълта, че само една силна ръка може да поправи нещата, които отиват към все по-голямо безредие. Оттук мисълта, че виновни са не само правителствата, които бяха управлявали през годините след войната, но и самото парламентарно управление, не можеше да не се яви у много хора.
За участието си в правителството Константин Муравиев е осъден от т.нар. „Народен съд“ на една година затвор. Помилван и освободен в навечерието на изборите през есента на 1945 г., той възстановява Демократическата партия. През 1947 г. Мушанов е интерниран в Търново, а през 1949 г. – в село Заград. В началото на май 1951 г. Мушанов е задържан в следствието за разследване за връзки със забранени опозиционни партии, където умира.

Тази година отбелязваме годишнина от рождението на пет емблематични професори по право. Посочването на мащабите на научните им трудове тук е безполезно, а и ненужно. Стъпвайки на спомените на техните съвременници и ученици, тези изключителни учени и преподаватели са и обаятелни хора.

130 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПРОФ. ДИМИТЪР СИЛЯНОВСКИ (1892-1971 г. ) И 110 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПРОФ. ЖИВКО СТАЛЕВ (1912-2008 г.). Едва ли има по-показателен пример за такова сътрудничество и приемственост между две знакови фигури в една област на правото, както между проф. Силяновски и Проф. Сталев. То е видимо както преди промените oт 1944 г., така и след тях.
Възрожденският род, от който произхожда Димитър Антонов Силяновски вероятно обяснява много неща от житейския път на обичания професор по граждански процес, юрист, общественик. Началото на студентския му път през 1910 г. е във Физико-математическия факултет на Софийския университет, но на втората година се премества в Юридическия факултет. През 1915 г. го завършва и изкарва едногодишен стаж в Софийския районен съд. Назначен е като заместник-прокурор при Неврокопския окръжен съд с Указ № 2 от 25 януари 1921 г. Впоследствие работи последователно в Министерството на правосъдието, като зам. прокурор в Плевенския окръжен съд и като член-съдия в Софийския районен съд. Специализира в Германия, Австрия и Франция. Когато е на 36 години се посвещава изцяло на научната и преподавателската работа. Той принадлежи към преподавателската вълна, сред които се открояват бъдещите професори Любен Диков, Петко Стайнов, Любомир Владикин, Никола Долапчиев, Константин Кацаров и пр. От 1928 г. е редовен доцент, от 1932 г. – редовен професор по гражданско съдопроизводство. Бил е декан два пъти – през учебната 1932-1933 г. и през 1936-1937 г., а през 1944 г. е избран и за ректор на Софийски университет. Проф. Силяновски живее и твори в едни динамични времена.
Води курсовете по гражданско съдопроизводство и предпазен конкордат.
Една от каузите, на която посвещава дело и сърце е съдбата на българите в Македония, един от които е самите той, защото е роден в Крушево. Той е съпричастен към целите и дейността на Македонския научен институт през 30 -те и 40 те години на миналия век.
Все така актуалните четири тома по Гражданско съдопроизводство в наши дни говорят сами за себе си. Точният и същевременно лесно разбираем език, отличаващ се в научните му трудове ги прави както теоретично и практически приложими, така и напълно адекватни за обучението по право. Освен тези учебници сред основните трудове могат да бъдат споменати Абсолютна нищожност на съдебните решения (1928), Изменение на иска. Правно-догматична студия (1931/1932), материална законна сила в гражданския процес (1933/1934), Същност и съдържание на заложното право върху вземания (1926).
За усърдността в неговата преподавателска и научна дейност, както и за деликатността и скромността му в отношението към колегите и студентите свидетелстват, в спомените си и неговите предшественици и следовници. Проф. Радоилски го нарича теоретик на правото, отличаващ се с умението да мисли „модерно“. В очерка си за него проф. Яновски го описва като личност с оная кройка, която имаха богато надарените възрожденски деятели, едновременно и практици, и теоретици, и учени, и възпитатели, но които пред всичко друго предпочитаха да бъдат преподаватели, защото това им даваше възможност да въздействат най-пряко върху младите поколения и изобщо да бъдат най-полезни на народ и родина.
Проф. Живко Сталев също произхожда от възрожденски род с македонски корени. Първият му избор във висшето образование също не е в посока на правото, а в медицината, от която впоследствие се отказва. Завършва Юридическия факултет през 1934 г. Бил е член-съдия на Софийския окръжен съд (1937-1938 г.) и на Околийския съд в Ихтиман (1942 г.). Преподавател в Юридическия факултет от 1937 г. Принадлежи към по-новата група преподаватели, сред които са Иван Апостолов, Кръстьо Цончев, Любен Василев и пр. Проф. Силяновски забелязва и оценява младият Сталев, взима го за асистент, а след това го препоръчва и за частен доцент. От 1944 г. е доцент, от 1945 вече професор, а от 1963 г. – доктор на юридическите науки.
Осъществява научна дейност и в Института по правни науки към Българската академия на науки, където е заместник-директор от 1950 г. до 1954 г. и директор в периода 1972 – 1976 г.
С указ на президента е назначен е за съдия в Конституционния съд на Република България и е избран за негов председател (1997-2000 г.)
Научната му продукция е безпрецедентна като се разпростира в почти всички клонове на гражданското право. Автор е на двадесет и шест монографии, на пет учебника и на над триста студии и статии. Научните му трудове „Сила на пресъдено нещо в гражданския процес“ и „Нормативната сила на фактическото“ не просто надхвърлят границите на гражданския процес като наука, но дават концепция за юридическото битие на съвременния свят. Най-важната характеристика на научните му обосновки обаче е, че те имат свойството да провокират научната и професионална общност. Участва в изработването на редица нормативни актове и създаването редица институции от нашето минало и настояще. Не без основание е наричан „най-бележитият български юрист на 20-ти век“.
Първите два тома от учебника Граждански процес, издадени в периода 1955-1958 г. са в съавторство с проф. Силяновски. Първото издание на учебника по Българско гражданско процесуално право на проф. Сталев е от 1966 г. От тогава до днес, той е преиздаван и актуализиран многократно, до степен че се възприема като „Учебникът, без който не може..“. През годините освен курса по Граждански процес, чете и курсовете Охранителни производства, Трудово право, Университет и наука, Изпълнителен процес и особени производства.

110 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПРОФ. БОРИС СПАСОВ (1912-2002 г.). Завършва Юридическия факултет през 1935 г. От 1947 е доцент, а от 1952 -професор. Три пъти е декан на факултета, зам. ректор на университета, член кореспондент на Българската академия на науките. След Софийския университет преподава конституционно право в юридическите факултети в Русе, Бургас, Благоевград. Той е дългогодишен председател на Съюза на юристите.
Освен това проф. Борис Спасов е и същински практик в държавното право. От 1946 до 1948 г. е секретар и главен секретар на Министерския съвет, а в периода 1948 -1949 г. – съветник в Министерския съвет. От 1966 г. е народен представител пет последователни мандата и зам. председател на Законодателната комисия. Началник на отдел Правен и постоянни комисии към Държавния съвет на Народна Република България.
Автор е на над 20 книги, монографии, множество учебници, учебни помагала, студии, публикувани не само в България, но и в много европейски страни. Научната му продукция е систематизирана в цялостен курс по Конституционно право, който се отличава както с достъпен и ясен стил, така и с творчески подход, който подтиква към полемика. Така в книгата си Учение за Конституцията, той заключава: Прави впечатление и обстоятелството, че голяма част от гражданите не познават своята Конституция, не са я чели, нямат точна представа за нейните разпоредби. И това се отнася не само за обикновения гражданин, но и за служителите на държавата, които прилагат законите, решават спорове, налагат санкции….и въпреки това, в повечето случаи те чувстват нуждата от Конституция.
Учениците му го описват като личност, която съумяваше да запази нравствената си чистота, човек, който през професионалния и житейския си път не се е уморява да търси компромиса, за да избегне ненужния конфликт и въпреки това не отрекъл се от истините, които е преподавал.

110 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПРОФ. ИВАН НЕНОВ (1912-1983 г.). Пътят на Иван Ненов към правната науката преминава през цивилистиката, доколкото през 1936 г. защитава докторантура в областта на търговското право. Това ни най-малко не учудва познавачите на научната му и преподавателската му дейност. В тази връзка проф. Лазар Груев го описва като разностранно подготвен юрист, задълбочен изследовател, който добре осъзнаваше взаимната връзка на правните норми, сложността на нормените комплекси и необходимостта от комплексен подход за приложението им.
Работи известно време като адвокат. От 1947 г. той е редовен доцент по наказателно право в Юридическия факултет, а от 1951 вече професор.
Курсът му по наказателно право, обща част (1963, 1972) и Наказателно право на НРБ, специална част (1956, 1959) са преиздавани и актуализирани на няколко пъти. И до днес те остават пример за задълбочено и систематизирано представяне на въпросната материя. Пише и по конкретни теми на общата и специалната част. Може да се споменат Конституцията на НР България и наказателното право (1949), Престъпление и състав на престъплението(1955), Към въпроса за непредпазливите престъпления (1960), съучастието в престъпление и основните принципи на наказателна отговорност (1959), подправка на документи и лъжливо документиране (1945) и пр. При все това проф. Иван Ненов е признат представител на източноевропейската наказателноправна школа.
Депутат в четири поредни парламента, където е секретар на Законодателната комисия, зам. министър на правосъдието, експерт при Държавния съвет, член на редица международни организации на наказателноправници и пр. Ръководи и участва в разработването на проекта за Наказателен кодекс, обн. ДВ 1968 г., действащ с изменения и 54 години след обнародването му.
Като преподавател и учен го описват като справедлив и спонтанен, не допускащ компромиси, верен на научната истина.

100 Г. ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПРОФ. ВИТАЛИ ТАДЖЕР (1922-1999) Завършва Софийския университет през 1948 г. От 1953 г. е редовен асистент, от 1959 – доцент, от 1966 г. – професор, а от 1976 г. – доктор на юридическите науки. Бил е декан на факултета в периода 1962-1964 г.
Извън преподаването заема различни длъжности. Съветник в Министерския съвет, зам. председател след демократичните промени на Арбитражния съд към БТПП. Член е на Комисията за защита на конкуренцията.
Твори във всички области на частното право. За съчиненията му проф. Герджиков споделя: Един от секретите в творчеството му бе, че той не се ограничаваше само в изследване на правната литература. Той непрекъснато следеше публикациите в областта на икономиката. Това му позволяваше да обхваща проблемите в дълбочина.
Автор е на 35 книги, включително ненадминатият курс по гражданско право обща част (1972/1973, 2001) както и на монографии, учебни помагала, студии и статии. Освен курса по Гражданско право обща част чете и курсовете по Вещно право, Гражданскоправен режим на социалистическите организации, Правни проблеми на СИВ. Тук могат да се споменат някои произведения като Капиталови търговски дружества (1997), Вещно право на Република България (1970, 2001), Владение (2001), Акционерни дружества и дружества с ограничена отговорност по българското социалистическо право : Лекции (1968) и пр.

Разходката из Годишнините на 2022 година ще завърши с една не по-малко забележителна личност, която е оставила поразителна следа както в българското правораздаване, така и в българския преход изобщо.

80 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА РУМЕН ЯНКОВ (1942-2010) Той е председател на Върховния съд от 1994 г. до 1996 г. и председател на Върховния касационен съд от 1996 до 2000 г. В периода 2000-2009 е съдия в Конституционния съд, когато на два пъти е и негов председател. Вероятно думата, която най-приляга на тази личност е „магистрат“, с целия космос от смислови нюанси, които може да се вложат в значението ѝ.
Отстояването на свободата е често занимание самотно. В тази връзка „комфортът на самота“ при Румен Янков, от който се нуждае всеки съдия, освен постигнат е и достатъчно осмислен и безупречно добре демонстриран. Неговите становищата и особени мнения по конституционни дела са нагледна илюстрация не просто на формално инакомислие и оригиналност. Те са израз на обективна самооценка на самата държава за себе си –за органите и актовете, които самият Конституционен съд контролира, за самия Контитуционен съд по отношение смисъла му, практиката му, за обществото и човека като цяло. Така например във връзка с мандатността на държавните органи Румен Янков посочва, че е налична дългогодишна законодателна практика, основана не Конституцията, а на нейното погрешно прилагане, наричана накратко с думата „приемственост”… Самолюбивият интерес, присъщ на човека на власт, е да дава предимство на собственото си желание за значимост и по правило е склонен да залага делото в името на властта. След време „тя става цел на естествените му егоистични импулси ”… Реализмът на здравия разум поставя изискването нещата да се възприемат такива, каквито са. Цифрите са закодирани в съзнанието на човека. Те не могат да бъдат четени по друг начин – при тях не може да се разсъждава извън обема на понятието , че срокът е този, който е посочен в Конституцията. В тази връзка може са се постави и реторичният въпрос – след като никой не може да приеме, че тези срокове не могат да бъдат скъсени, на какво основание да се приеме, че те могат да бъдат удължавани?. В едно от малкото интервюта, дадени от Румен Янков, той предупреждава: „Стремежът на политиците да наложат независим човек на най-високите етажи всъщност цели да разтворят чадър над себе си и да отнемат чадъра на противниците си. Само че съдебната власт е така устроена, че не може да работи селективно- тя или работи или не работи.