Ас. д-р Благой Делиев

Любомир Николов Владикин е роден в с. Голямо Белово, Пазарджишко на 3 септември 1891 г.. Син е на общественика Никола Йонков Димитракев – Владикин (1862-1918). Последният пък е племенник на Евстатий Пелангонийски (1832-1888), български будител и духовник начело на Нишката и Одринската епархия. Бащата на Любомир Владикин, Никола е изключително деен интелектуалец, журналист, публицист, историк, поет, белетрист, преводач, парламентьор. В творчеството и с изявите демонстрира обществено-политическата си позиция по редица наболели теми, засягащи младата българска държавност, поради и което животът на Никола Владикин е истинско приключение[1]. Майка му е Мария Морфова, сестра на композитора Александър Морфов (Изгрей, зора на Свободата) и на известната оперна певица Христина Морфова.

През 1910 г. завършва класическа гимназия в София, а през 1916 г. завършва висшето си образование по правни и държавни науки в Юридическия факултет на Софийския университет. Служи на българската армия по време на Първата световна война на Солунския фронт. Специализира в Австрия и Чехия. Доктор по държавни науки на Вюрцбургския университет и доктор по стопански науки на Виенския университет (1924).

Работи като експерт в Българска народна банка от 1924 до 1928 г. Пише активно в областта на стопанското право.

Едва след специализациите в чужбина и практиката в администрацията, Владикин се завръща в Софийския университет, но вече като преподавател. Той вече се е утвърдил като учен в теорията за държавата и правото. Към онзи момент работи на пет чужди езика. От 1928 г. доцент, а от 1932 г. е професор в катедра общо държавно и българско конституционно право в Юридическия факултет на Софийския университет. От 1934 г. е професор в Свободния университет за политически и стопански науки в София. От 1938 е редовен професор в обособилата се катедра по общо държавно право. В университета води курсовете по Общо държавно право (Част I  Общо учение за държавата; Част II Правно устройство и управление на съвременната държава), както и специалните курсове по Престолонаследяването като публичноправен институт, Личност и държава, Държава и стопанство. В тези области мащабните му трудове са издадени и преиздавани като книги. Няма как да не се споменат: Общо учение за държавата (1935), Организация на демократичната държава (1937),  Регентството като държавноправен институт (1927), Българското престолонаследие (1927), Основи на царската власт и престолонаследието (1931), Социално-стопанска същност и правно устройство на цялостната бонификация в Италия (1932/1933), Френският стопански съвет (1933), История на Търновската конституция (1936), Държавен съвет (1937/1938)[2].

Декан е на Юридическия факултет на СУ за периодите 1933-1934, и 1937-1938г. За приноса си в областта на теорията на държавата и сравнителното конституционно право проф. Владикин е удостоен като асоцииран член“ на академиите на науките на Румъния, Югославия, Гърция и Австрия. Специализира, води курсове и активно публикува статии в Италия, Франция, Норвегия по конституционно, административно и стопанско право. За тази дейност там е удостояван с различни награди и отличия. През целия си живот активно пътува и води кореспонденция с юристи, интелектуалци и общественици от други държави.

Развива активна литературна дейност. Сред произведенията му като писател са Царевград Търнов: пътни карти, легенди и видения (1928 г.), Между Царевец и Трапезица (1931 г.). Член на Съюза на българските писатели и Съюза на българските журналисти. Напълно основателно се отбелязва, че тези творби правят Любомир Владикин популярен за времето си.[3] Автор е и на стихове и литературна критика.[4] Съдейства за активното сътрудничество в областта на културата с Италия, Германия, Румъния, Чехия и други страни.

Не е възможно, а за целите на настоящата статия не е и нужно да бъдат посочени темите от различните области, в които проф. Владикин твори.

Обективният показател за един учен са неговите трудове. Разработките на проф. Владикин са рационално приложими и днес, дори ако бъдат изолирани от времето, в което и за което са създадени. Но като държавноправник, той е част от своето време. Това е времето, в което се развиват и подлагат на критика теоретичните виждания за либералната държава, за индивидуализма като идеология как личността се позиционира в държавата и обществото. Това е времето на Есмен (1848 – 1913), Коркунов (1853-1904), Йелинек (1851-1911), Дюги (1859-1928), Орландо (1860-1952), Бартелеми (1874-1942), но и времето на Стефан Киров (1861-1948), Стефан Бобчев (1853-1940), Стефан Баламезов (1883-1960), Венелин Ганев (1888-1966), а и на много други юристи и държавоведи, които не остават безпристрастни на обществените реалности и нравите, движещи света тогава. Впрочем европейската конституционна теория за държавата изпреварва действителността и в голяма част предвижда случващото се с националната държава пред ХХ в. Естествено в едни случаи предвижданията са предупреждения, в други оптимистични очаквания.

За проф. Владикин либерализмът, дава дълбоко в съзнанието на гражданина личната свобода, правовата държава, самоуправлението и самоопределянето на народите, съдебните гаранции. Но ако либерализмът разединява, ако превръща индивида в затворена в себе си единица, ако отчуждава членовете на обществото от самото него, то тогава той очевидно е в упадък.[5] Превъзмогването на новите недъзи на старото време, той вижда отчасти в новата националистическата вълна, промъкваща се в победените държави след Първата световна война. Въпреки това не би било коректно да се каже, че проф. Владикин променя отношението си към съвременната държава. Факт са обаче както неговите изследвания, така и обществените му прояви посветени на темата за национализма във всичките негови измерения – институционални, политически, личностни, юридически, културни. Позицията му по тези въпроси е обществена, демонстрирана и защитавана винаги с научни аргументи и достатъчно доказателства. Явен привърженик на Съюза на българските национални легиони.[6] През Втората световна война редактира библиотеката „Нова Европа”, в която превежда и издава трудовете на видни политически дейци на Германия и Италия.[7] Систематично разработва социалните си виждания за „нация“ и значението ѝ за държавата и личността.[8] Това дава повод на изследователите да го определят по различен начин – стожер на национализма, фашист, явен расист и т.н[9]. Нееднократно признава необходимостта от противопоставяне на болшевизма, като социална концепция, но само ако критиката е обективна и научно оправдана. На 4 април 1945 г. задочно е осъден на смърт от Шести състав на Народния съд, заради това, че със своите действия, писания и слово е допринесъл действено и съществено за извършването и провеждането на деянията посочени в Наредбата закон за Народния съд.[10] Остават обаче загадка кои конкретни постъпки се взимат предвид за тази квалификация. Заличен е като член на Съюза на българските писатели[11]. Заличен е и като професор в Софийския и Свободния университет. След продълижително боледуване умира в Германия през 1948 г.  Въпреки, че трудовете му са включени в т.нар. Списък на вредна литература, на практика те продължават да са основа на курсовете по теория на държавата и конституцията и през тоталитарния период.

И най-ревностните му научни и житейски опоненти признават, че словото му завладява аудиторията. Това което отличава учението за конституцията и държавата на проф. Владикин е отношението му към детайла и в демонстрираната систематичност и подреденост на трудовете му. И днес особено актуални са вижданията му за рационалната същност на учредителната власт и за конституцията. Подчертава, че една конституция не трябва да е отвлечен принцип, а създание на практическа необходимост. За добро или за зло конституцията действа по силата на политическата воля, която я е създала. Въпреки това тя трябва да бъде опора на държавна стабилност, а не източник на латентна революция. Натовареността на конституцията с неконституционна материя може да има смисъл само ако държавата е правова.[12] Предупреждава, че за да бъде съвременната демократична държава социално осъществима учредителната и учредената власт трябва да бъдат взаимнобалансирани. Така например дори и едно Велико народно събрание е ограничено от към основания и процедура на свикване. При действието на Търновската Конституция, според Владикин отклонението на едно ВНС от проекта, заради който е свикано, го превръща в учредително събрание, а това е най-малкото клетвопрестъпническо.[13]

Предназначението на една конституция не е да дава универсално решение на всяка политическа ситуация в държавата. Тя може да предвиди механизми срещу ситуация, в която кабинетът или държавният глава фактически ръководят парламента и така се засяга разделението на властите. Това зависи обаче от разпределението на политико-обществените сили –волеви и авторитетни личности, от една страна и послушно и разнебитено парламентарно мнозинство от друга. Както отбелязва проф. Владикин, това е обаче въпрос не юридически, а политически.[14]


[1] Муканова, П., Четене и наказание,  Статия публикувана на: https://naum.slav.uni-sofia.bg/lilijournal/2014/11/3/mukanovap

[2] Алманах на Софийския университет „Климент Охридски 1888-1939,  София 1988, с.99-101

[3] Поппетров, Н, L’enfant terrible на българската интелигенция, Годишник на Регионалния исторически музей –Пазарджик, ISSN 1314-2038, т.3, 2012, с 122

[4] https://literaturensviat.com/?p=129043

[5] Владикин, Л., Идеалите на българската младеж : Реч, произнесена от Любомир Владикин на тържественото събрание по случай патронния празник на БНСС, изд. Пловдив 1941 г.

[6] Поппетров, Николай. Фашизмът в България. Развитие и прояви. „Кама“, 2008. ISBN 978-954-9890-92-1. с. 103

[7] Стожерът на национализма, в-к Десант, статия публикувана на http://www.desant.net/show-news/33566

[8] Владикин, Л., За правото на нацията, София 1943 г.,   Владикин, Л., Борба за нов ред, София 1943 г.,

[9] Кузмова-Зографова, К., Мръсната раса“ на жената. Левантинките на Димитър Димов и българският спор за расизма през 30-те, Литературен форум, бр. 37/2001, публикувана на https://www.slovo.bg/old/litforum/137/kkzograf.htm

[10] Публикувани документи от делото http://narodensud.archives.bg/SEARCH?defendant=69&court=VI

[11] Протокол № 4 на УС на СБП, 14 ноември 1944 година https://liternet.bg/publish9/r_pencheva/fashisti.htm

[12] Владикин, Л., Организация на демократичната държава,  София 1992, с.,92- 93,111, 119

[13] Владикин, Л., Организация на демократичната държава,  София 1992, с.140

[14] Владикин, Л., Организация на демократичната държава,  София 1992, с.,24